България се класира на трето място сред 47 държави от Съвета на Европа (СЕ) по “засилено наблюдение” за неизпълнение на решенията на Европейския съд за правата на човека, пише днес в. “Сега”. На нея се падат 9% от казусите, докладвани като заслужаващи специално внимание от Комитета на министрите, който е изпълнителният орган на СЕ. Преди нашата държава се нареждат само Турция (13%) и Русия (12%), а в позорната десетка след нея са Украйна (8%), Италия, Молдова и Полша (по 7%), Румъния (5%) и Албания и Гърция (по 4%). На всички останали 37 държави в СЕ се падат 24% от делата под “засилено наблюдение”.

Класацията е направена в доклад на Комитета на министрите, който обобщава резултатите от приложената за първи път през 2011 г. нова процедура за наблюдение на спазването на решенията на съда в Страсбург. Тя раздели казусите на три категории: под “засилено наблюдение”, под “стандартно наблюдение” и “изолирани”. В засиленото наблюдение попадат всички пилотни решения на съда, които показват по кои нарушения отделните държави са се превърнали в рецидивисти и са изчерпали търпението на съда.

През 2011 г. Страсбург е издал само 5 пилотни решения, от които две се падат на България (“Димитров и Хамънов” за бавно правосъдие по наказателни дела и “Фингер” – за мудност по гражданско дело). В момента пред Комитета на министрите има 106 такива български дела, за които съдът вече се е произнесъл, но решенията му още не са изпълнени. Отделно има 26 дела за прекомерно използване на оръжие при арестите, 18 дела са за лоши условия в затворите, 10 дела са за липса на правна защита при експулсиране на чужденци и 4 дела са за недостатъчни гаранции за гражданските права при използване на специални разузнавателни средства. На засилено наблюдение подлежи изпълнението и на присъди, които изискват законови и структурни промени в съдебната система, както и индивидуалните казуси, които не търпят отлагане.

От няколко години България редовно е в първата десетка на държавите по брой осъждания за нарушени основни човешки права съгласно статистиката на съда. Сега обаче за първи път е огласена статистика и от Комитета на министрите, която показва, че държавата ни заема и водещо място по неизпълнение или бавно изпълнение на присъдите. Най-често става дума за забавени плащания на присъдени обезщетения.

Миналата година е имало 81 казуса, по които въобще не е било извършено дължимото плащане, 19 плащания са били закъснели, а 58 са били навременни. По брой на протаканията държавата е на 6-о място в европейската класация, изпреварена от Турция, Полша, Русия, Украйна и Италия. Именно забавянето на плащанията обяснява защо през 2011 г. държавата е дала по-малко обезщетения (731 302 евро), отколкото през 2010 г. (1 032 581 евро), въпреки че броят на делата, чието изпълнение се контролира от Комитета на министрите, е нараснал от 302 на 344. В тези бройки са се увеличили и т.нар. “водещи дела” с голяма значимост – от 98 през 2010 г. на 116 през 2011 г.

Двете пилотни дела от 10 май 2011 г. срещу България бяха съпроводени с изискването държавата да въведе в срок до една година национална система за обезщетяване на жертвите на нейното бавно правосъдие, за да не се трупат пред съда в Страсбург еднотипни казуси, където и без това в момента отлежават 600 жалби заради муден съд. Преди две седмици правосъдното министерство предложи промени в Закона за съдебната власт, които предвиждат обезщетения до 10 000 лева за пострадали граждани, без да се налага да водят специални дела. Сумата е съобразена с присъжданите обезщетения в Страсбург, вариращи най-често между 5000 и 15 000 евро. Според практиката на Европейския съд, която ще е определяща и за съдебния инспекторат, всяко дело, продължаващо над 6 години, ще се смята за забавено.

С новата процедура българите ще имат възможност да претендират по-бързо, но за по-малки обезщетения – до 6 месеца от подаването на мотивирана жалба до съдебния инспекторат. Делата пред Страсбург продължават между 4 и 6 години. Така законопроектът създава процедура за изплащане на обезщетения, без да се минава през съда. Жалбите ще се разглеждат от своеобразен състав от един инспектор и двама експерти. Окончателното им решение ще се одобрява и от главния инспектор, който ще предлага на жалбоподателя споразумение за изплащане на обезщетение. Ако предложението бъде прието, той ще се лишава от право да съди държавата, но ако не е доволен, може да предприеме действия пред българския съд или пред съда в Страсбург.

segabg.com

Стари изпълнителни дела, образувани в края на 90-те години или в началото на следващото десетилетие при държавните съдебни изпълнители,се възобновяват. Граждани получават покани за доброволно изпълнение по дела, които не са придвижвани с години. Какво може да се направи в този случай?

Първата стъпка е да се информираме какво има в кориците на изпълнителното дело, кога е образувано, извършвани ли са действия по събиране на присъдените суми. Всяко едно действие е важно , а особено важно е кога-на коя дата и година- е извършено последното процесуално действие.

Възможно е да се окаже, че вземането е погасено по давност и това е вашият шанс да се освободите от задължението поради небрежност на кредитора. Известно е, че години наред столичната топлофикация не полагаше нужните грижи да събира вземанията си, в резултата на което често по изпълнителните дела не е проявявана активност от страна на кредитора.

Това поражда права за длъжника.

Погасителната давност е период от време, определен от закона, след изтичането на който правото не може да се реализира по принудителен ред. Този период от време може да се спира или да се прекъсва, след което започва да тече отново. Хипотезите на спиране и прекъсване на погасителната давност са определени в закона.

Във връзка с изпълнителните дела е важно да знаем, че с подаване на молба за образуване на изпълнително дело до съдебния изпълнител давността се прекъсва. След прекъсване на давността започва да тече нов давностен период, който е винаги пет години. Всяко действие по изпълнението прекъсва отново давностния период.

Ясно е, че едно изпълнително дело не може да стои открито 10 и повече години, тъй като правният ред изизисква яснота в отношенията. Това е впрочем и смисъла на погасителната давност- ако кредиторът бездейства и не предприема действия да събере вземането си, ще изгуби правата си върху това вземане.

Гражданско- процесуалния кодекс задължава съдебният изпълнител да прекрати изпълнителното дело, ако в продължение на две години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия. Разбира се, съдебният изпълнител рядко може да следи служебно кой взискател какви действия е поискал и дали са изминали повече от две години от последното действие.

Ето защо съдебната практика приема, че делото се счита прекратено по силата на закона две години след извършване на последното действие по изпълнителното дело,независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяването му.

От последното действие по изпълнението започва да тече нов петгодишен давностен срок. Когато и той изтече, вземането се погасява по давност. Разбира се, условие за това е кредиторът да не е предприемал никакви действия по събиране на вземането си – например да е образувал ново изпълнително дело със същия изпълнителен лист.

В практиката се появяват случаи на дела от 2000 година, по които не са предприемани никакви действия с изключение на образуването им, се активират  през 2012 год. Давам този пример, тъй като е много ясен и безспорен-  вземането е погасено по давност. Но никой друг освен длъжникът не следи за изтекла давност. Така че задълженото лице е това, което трябва да направи писмени възражения пред съдебния изпълнител и да поиска прекратяване на делото.

адвокат Виолета Манолова

тел. 0889 422225

Процедурата обикновено започва с искане за издаване на заповед за изпълнение.

Какво поведение да имаме в тези дела, какво можем да направим за защита на своя интерес?

Преди всичко, подайте възражение по издадената заповед за изпълнение.

В съобщението, което получавате от съда е указано,че в срок от две седмици след получаването, можете да възразите,че не дължите исканата сума. Възражението може да бъде в приложената към съобщението бланкова форма или в свободен текст. Важното е да бъде подадено в срок.

Ако пропуснете срока, срещу Вас ще бъде издаден изпълнителен лист за принудително събиране на цялата претендирана сума, лихвите към нея и всички съдебни разноски.

Така че- възразявайте! Това е първата стъпка, при това – много важна

Само така ще можете да стигнете до истински процес, в който имате по-големи процесуални възможности да намалите търсената сума.

След като сте направили възражение в срок, ищецът- Топлофикация София- трябва да подаде искова молба и да представи доказателства.

Тази искова молба отново ще Ви бъде връчена с указание да подадете отговор в нов месечен срок. Тук отново е нужно да проявите активност и да изготвите отговор на исковата молба. С отговора  можете да оспорите или да признаете претенцията на Топлофикация- изцяло или частично. Можете и трябва да направите всичките си възражения по дължимостта на сумите и техния размер, както и да направите възражение за погасяване на част от тях поради изтекла давност. Имайте предвид,че според практиката на съда тези вземанията имат характер на периодични плащания и към тях се прилага тригодишна давност.

В много от случаите сметките на монополиста не са верни поради неправилно отчитане на общия топломер , неправилно разпределение от фирмата за дялово разпределение или неправилно фактуриране. Всички тези възражения трябва да се направят в отговора на исковата молба. Такъв тип възражения водят след себе си сложно доказване на верността на създадените от Топлофикация документи. За съжаление практиката на Софийски районен съд се плъзга по повърхността на много сериозния проблем с верността на сметките и реалния размер на претендираните суми; Решенията често са формални, продиктувани от принципа- полвал ли си парно- плащаш.

Затова към тези искове може да се приложи и друг подход. Възможно е да признаете ,че дължите търсената сума в рамките на тригодишния давностен срок и да потърсите спогодба с ищеца, при която да настоявате за отказ от лихвите и разсрочено плащане, съобразено с Вашите възможности. По този начин няма да платите разходите за експертизи, държавна такса и адвокат на Топлофикация, както и сумите за принудително събиране на вземането. Практиката показва,че общият размер на тези разноски гравитира около 2000 лева. Заедно с опростените лихви, сумата която можете да си спестите става значителна. Така че не се колебайте- бъдете активни и не чакайте съдебеният изпълнител да запорира сметките или заплатата Ви. Погрижете се за своя интерес.

Адвокат Манолова

0889 422225

Често сметките са и неверни, изготвени при нарушение на действащите нормативни документи, като основно възраженията се основават на невярно съставяне на съобщения към фактури, невярно отчетена консумация на топлоенергия и незаконосъобразност на уредите за отчитане, поради неспазване на нормативните и законови изисквания от страна на ищеца при доставката, отчитането, разпределението и фактурирането на потребената топлоенергия.

Сметките са верни, ако при изготвянето им доставчикът спазва всички изизсквания, установени в нормативните актове за доставка, отчитане, разпределение и фактуриране на потребената топлоенергия, включително:

а/по отношение на законосъобразно поддържане и проверка на отчитащите уреди

б/по отношение на спазване на температурния график

в/по отношение на отчитането на консумираната топлоенергия и разпределението й за сградна инсталация,отопление на общи части, отопление на имот , затопляне на вода и технологични разходи

г/по отношение на изравнителните сметки

д/по отношение на осчетоводяване на задълженията

е/по отношение на лихвите.

Малко от потребителите знаят, че за топлофикационните дружества е задължително да спазват температурния график при подаване на теплоенергия в абонатната станция. Това означава,че количеството на топлинната енергия, което преминава през абонатната станция, трябва пряко да зависи и да се променя в зависимост от външните атмосферни условия и от намаляването/увеличаването на потреблението вътре в сградата. Тази регулация следва да се извършва автоматично, така че при понижена консумация да влиза и по-малко топлоенергия в сградата, респ. да се разпределя между потребителите.Спирането на кое да е отоплително тяло  трябва автоматично да доведе до спиране или намаляване на топлоносителя през абонатната станция. Спазването на това изискване е предпоставка за реално потребление и заплащане на енергията от страна на потребителя. На практика то не се изпълнява и намаляването на консумацията от потребителя незаконосъобразно не води до по-ниски сметки.

Разпределението на топлоенергията за отопление на имот, осградна инсталация и топла вода също се подчинява на определени изизсквания ,при нарушаването на които сметките се изкривяват значително в полза на доставчика.

Многобройни нарушения се допускат и при изготвяне на счетоводните  документи и фактурите.

Ако не разбирате и не приемате изравнителната сметка, можете да направите възражение по нея пред фирмата за топлинно счетоводство, която е изготвила сметката в 30-дневен срок.

Ако срещу вас вече е започнало дело за присъждане на дължими суми за предишни периоди, непременно се свържете с адвокат. Най-голямата грешка, която допускат потребителите, е да отказват призовка, мислейки си, че по този начин ще избегнат съда.

Точно обратното, най-вероятно е при такова пасивно поведение  един ден да осъмнете със запор на заплатата или възбрана върху жилището , наложени от съдебен изпълнител по издаден срещу Вас изпълнителен лист.

Бъдете активни и организирайте своевременно защитата си!

Адвокат Виолета Манолова

0889 422225

Въпросите, свързани с изграждането и собствеността на присъединителните съоръжения, са нормативно разрешени в Наредба  № 6 от 09.06.2004 год. за присъединяване на производителите и потребителите на електрическа енергия към преносната и разпределитените електрически мрежи /Наредба № 6/ .

Принципът, възприет от законодателя, е изразен в чл.20, ал.4 от Наредба № 6 и той е: Преносното, съответно разпределителното предприятие /по-надолу наричано само „ разпределително предприятие”/изгражда съоръженията за присъединяване за своя сметка в договорените срокове и етапи и осигурява тяхното въвеждане в експлоатация по реда на ЗУТ.

Като изключение от правилото, че разпределителното предприятие изгражда съоръженията за присъединяване за своя сметка , в ал. 5 на чл.20 е предвидена възможност съоръженията да бъдат проектирани и изградени частично или изцяло от лицето, с което се сключва договора за присъединяване. В тези случаи – изграждане на съоръженията от потребителите – разпределителното предприятие е задължено да ги изкупи преди да ги постави под напрежение, т.е преди да започне да ги използува, съгласно изричната разпоредба на чл. 23 от Наредба № 6. Изкупуването става на база на взаимно признати разходи

Когато това задължение не се спазва от разпределителните предприятия, се поражда и истинският проблем – инвеститорът-потребител кредитира разпределителното предприятие с всички разходи по проектиране и изграждане на съоръженията за присъединяване. Започват разговори, преговори, размяна на книжа, уточняване на суми и фактически отказ от изкупуване. За инвеститора това са блокирани средства, които не могат да се влеят в оборота. За разпределителните предприятия – чудесна възможност за безлихвено ползуване на чужди пари, неограничено във времето. Като се вземе предвид мащаба на строителството през последните  години и неоправданото бавене на изкупуването, лесно можем да пресметнем, че става дума да десетки или стотици милиони лева безлихвено кредитиране в полза на разпределителните предприятия. Разбира се, същите тези предприятия отказват да заплащат и цена за ползуване на чуждото съоръжение.

Картината става още по-мрачна, като съобразим и факта,че разпределителното предприятие има монополно положение на съответния локален пазар.

Така отказът на разпределителните предприятия да изкупуват съоръженията в законния срок се превръща в явен пример за злоупотреба с монополно и господстващо положение на пазара. Несанкционирано досега, впрочем.

Някои от инвеститорите се опитват да получат парите си по съдебен ред. За съжаление, съдебната практика досега е доста противоречива и непоследователна и на често поощрява незаконосъобразните действия на разпределителните предприятия.

На 14.02.2011 год. бе публикувано становище на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, изготвено по повод на многобройните жалби до Комисията, свързани с отказ на разпределителните предприятия да изкупуват изградените за сметка на потребителите съоръжения.

Регулаторът, действайки в рамките на своята компетентност, категорично изразява следните позиции:

-         Разпределителното предприятие извършва административно нарушение във всички случаи, когато постаявя под напрежение съоръженията, преди да е сключен договор за изкупуването им ;

-         ДКЕВР ще налага административни наказания на разпределителните предприятия за всяко отделно нарушение;

-         И , което е по-важно, ако разпределителното предприятие ползува/поставило е под напрежение/ съоръженията, без да ги е изкупило, ползуването следва да бъде платено, като цената /респективно обезщетението/ се определят по реда на приетата от Комисията Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.

Становището на Комисията е индикация за по-категорична позиция на държавния регулатор по  отношение на неизправните разпределителни предприятия.

То е изключително полезно за потребителите, които имат неуредени сметки с разпределителните предприятия, включително за минало време и създава благоприятна възможност за успешно реализиране на имуществените претенции.

Адвокат Виолета Манолова

София

Ул. Стефан Караджа № 11А

Тел. 0889 422225

e-mail: vioma@mail.bg

Европейският съд по  правата на човека, по-долу наричан Съдът, постанови няколко интересни решения, с които по същество отхвърля като неправилна практиката на българските данъчни и съдебни власти да отказват право  на данъчен кредит на фирми заради поведение на техен доставчик.

Този тип дела – в които ищец е юридическо лице, което търси защита на своите имуществени права срещу действия на държавата, черпят своето основание от Протокол № 1 към Конвенцията за защита правата на човека и основните права.

Според чл. 1 от Протокол № 1  всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползува от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от собствеността си, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

В своята практика Съдът приема, че „собственост” по смисъла на Протокол № 1 може да бъде „съществуваща собственост” , но също така и актив, включително вземане, по отношение на което носителят има легитимно очакване да получи правото на ползуване на собствеността, при изпълнение на всички законови условия. Това широко разбиране  за „собственост” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, Съдът е изразил в многобройни свои решения, между които Решението на по делото „БУЛВЕС АД срещу България от 22/01/2009 , както и решенията по делата Pine Valley Develоpments Ltd and Others v. Ireland, 29/11/1991, SA Dangeville v. France № 36677/97.

Практиката на съда касае фирми, които са изпълнили изискванията на закона: платили са ДДС на базата на данъчна фактура, вписали са доставката в своите счетоводни регистри, отчели са това във формуляра за ДДС за периода. Фирмите са направили всичко в рамките на своите възможности да получат право на данъчен кредит. При последваща данъчна проверка властите установяват,че доставчикат на определена стока не е завел продажбата в своите счетоводни регистри и не е изпълнил задълженията си за регистриране и отчитане на ДДС.

Така се стига до широко известната практика на данъчните власти да откажат право на данъчен кредит на получателя на стоката или услугата, въпреки че той е изпълнил всички свои задължения. Резултатът е, че изправен търговски субект е наказан заради поведението на свой доставчик.Решенията на данъчните власти са потвърдени от съда с влязло в сила решение.

Европейският съд по правата на човека обаче приема тази практика на българските власти за неправилна.

Аргументите Съдът извлича от тълкуване на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ , в частност на понятията за „собственост”, ”легитимно очакване” и „пропорционална защита на общия интерес”.

По-горе споменах, че ЕСПЧ възприема едно широко тълкуване на понятието „собственост”, като включва в него не само вещи и права върху вещи, но също така и вземания, активи, върху които титулярът има  „легитимно очакване” да получи право на ползуване. За Съда безусловно такова е правото на данъчен кредит, в случаите когато фирмата-титуляр на вземането е изпълнила всички законови изисквания по отношение регистрирането и отчитанетето на ДДС.

„Легитимното очакване” /законово обосновано очакване/ произтича от спазването на правилата, въведени в закона: дружеството е изпълнило всички произтичащи от ЗДДС задължения по заплащане и отчитане на ДДС.

Съдът приема,че дружеството няма средства и възможности да контролира доставчика си, нито неговия предходен доставчик, не знае дали доставчикът е коректен по отношение на счетоводните си записвания и задължения към фиска, нито е задължено да прави проучвания в тази посока по силата на зоконови разпоредби.

След като Дружеството е спазило изцяло и навреме правилата за ДДС и няма средства и възможности да контролира доставчика си, нито неговия предходен доставчик, за него се поражда законо обосновано очакване- „легитимно очакване да се ползува от собствеността си”, като упражни едно основно право в системата на ДДС – а именно да приспадне ДДС, което е заплатило на доставчика си .

В същото време държавата установява и следва правила в подкрепа на общия интерес от събиране на данъци, включително ДДС, в съответствие с ал. 2 на чл. 1 от Протокол 1.

ЕСПЧ приема, че  при упражняване на тези правомощия намесата на държавата не може да бъде неограничена и да засяга собствеността на лицата извън разумните граници, намесата трябва да бъде „пропорционална , така че да се постигне справедлив баланс между интересът на държавата да събира  събиране на данъци и интересът на лицата да се ползуват от своята собственост.”

Като изследва отношенията, възникващи по повод правото на данъчен кредит, Съдът стига до заключението, че в компетентността и правомощията на държавата е да следи и осигури точното изпълнение за задълженията по ЗДДС. Обратно, фирмата-търговски субект – няма правни възможности, нито е задължена да следи поведението на своите доставчици, в частност как те отчитат и дали отчитат задълженията си по ЗДДС.

Ето защо, Съдът приема,че държавата в лицето на своите данъчни и съдебни органи , неправилно и в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 отказва право на данъчен кредит поради поведение на доставчика или на негов предходен доставчик.

Съдът присъжда и обезщетение в размер на отказания данъчен кредит и разходите , направени за защита пред националните съдилища и пред Съда.

Тези решения не касаят фирми,част от верига за измами с ДДС.

Адвокат ВИОЛЕТА МАНОЛОВА

София, ул. Стефан Караджа № 11А

Телефон 0889 422225

Европейският съд по правата на човека е международен съд, създаден през 1959 година за разглеждане и решаване жалби на лица срещу нарушения на техни фундаментални права, защитени с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /1948 год./и протоколите към нея.

Седалището на Съда е в Страсбург, затова за краткост ще говорим за Съда в Страсбург.

България е ратифицирала Конвенцията през 1992 година. Като е ратифицирала Конвенцията и се е присъединила към нея, Българската държава се е съгласила да съобразява своето законодателство с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и с практиката на Съда по прилагането й. По този начин България се самоопределя като държава, която зачита правния ред и международно защитените права на своите граждани и е приела юрисдикцията на международния съд в Страсбург.

Няколко условия трябва да са налице, за да се разгледа една жалба от Съда в Страсбург.

Преди всичко лицето трябва да има правен интерес от обжалването, т.е. да смята , че действия на държавата в лицето на нейни органи са нарушили негово основно право, защитено от Конвенцията.

Събитията, които са предмет на разглеждане, трябва да са станали след като

България е ратифицирала Конвенцията.

На второ място, жалбоподателят трябва да е изчерпал всички вътрешноправни средства за защита- да е обжалвал и пред най-висшата инстанция на националния съд и да не е получил удовлетворително решение. В хода на съдебното разглеждане от националните съдилища въпросът, предмет на жалбата, трябва да е бил разискван по същество. Това е абсолютна предпоставка за допускане на делото до разглеждане от Съда. Когато държавата твърди, че не са използувани всички възможни средства за защита, тя трябва да посочи кои възможности е пропуснал жалбоподателят.

Срокът за подаване на жалбата е шест месечен и започва да тече от датата, на която е постановено окончателното необжалваемо съдебно решение.

Важно е да се знае,че Съдът в Страсбург не е апелативен съд спрямо националните съдилища; той не може нито да изменя, нито да отменя решенията на българския съд.

Предмет на жалбата до Съда, респ. предмет на разглеждане е въпросът: актовете и решенията на българските власти, в това число и на съдебните органи, нарушават ли основно право, защитено от Конвенцията. Винаги и във всички случаи ответник по тези дела е Българската държава, която защитава действията на своите органи , а в по-широк смисъл- защитава своето законодателство като съответно на Конвенцията. Ясно е,че ако български закон във формулировките на текстовете или в хода на прилагането му създава практика, която противоречи на защитените основни права, поражда  се основание за атакуване на тази практика по пътя на разглеждане на отделни случаи.

Съдът в Страсбург е последователен в своето тълкуване и прилагане на Конвенцията- след като веднъж е установил обхвата и границите на съответното защитено право, Съдът поддържа тази практика по отношение на всяка от държавите, подписала Конвенцията.

Процедурата пред  Европейски съд за правата на човека е състезателна и публична. Заседанията са публични, освен ако камарата не реши противното поради наличието на изключителни обстоятелства. Индивидуалните жалбоподатели могат да подадат жалбите си лично, но представляването им от адвокат е препоръчително и дори задължително за заседанията или след като жалбата бъде обявена за допустима. В Съвета на Европа е създадена система за правна помощ предназначена за жалбоподатели, които не разполагат с достатъчно средства.
Официалните езици на Съда са френски и английски език, но жалбите могат да бъдат подадени и на някой от официалните езици на договарящите страни.

Адвокат ВИОЛЕТА МАНОЛОВА

София, ул. Стефан Караджа № 11А

Телефон 0889 422225

Фирмената задлъжнялост постави особено важен акцент върху събирането на просрочени вземания. Едва ли има българска фирма в момента, в баланса на която да не стоят вземания от клиенти, понякога просрочени с години.

От март 2008 год. и в нашето законодателство се въведе един бърз начин за събиране на вземания, така нареченото „заповедно производство”. Заповедното производство се развива пред районния съд по седалището на длъжника и може да се прилага , когато се касае за вземане на парични суми до 25 000 лева или заместими вещи, както и в по-редкият случай на задължение за предаване на движима вещ.

Най-голям интерес представлява типичният случай- събиране на парично вземане до 25 000 лева, произтичащо от търговска сделка.

Целта на заповедното производство е кредиторът да се сдобие бързо с изпълнителен лист, без да е принуден да води съдебно дело за установяване на основанието и размера на вземането. Това означава от друга страна, че вземането трябва да бъде безспорно, т.е. длъжникът да не оспорва съществуването на задължението си. По-голяма част от търговските вземанията всъщност влизат в тази категория.

Процедурата започва с искане за издаване на заповед за изпълнение , отправена до компетентния районен съд. Съдът е задължен да издаде  заповед за изпълнение в тридневен срок, ако не са налице някои изрично посочени от закона пречки; такава е  например длъжникът да няма седалище на територията на България.  Истината за жалост е ,че тридневният срок, предвиден в процесуалния закон , рядко се спазва, особено в Софийския районен съд. Извинителните причини за това не ни интересуват, тъй като съдебната система би трябвало да осигури правораздаване и съдебно администриране в законен или поне разумен срок и всички ние, които се обръщаме към нея, имаме право да изизскваме спазване на заложените в закона срокове.

Заповедта за изпълнение нарежда на длъжника да заплати на кредитора посочената в заявлението сума, заедно с направените до момента съдебни разноски и дава 14 –дневен срок за подаване на възражение. В този срок длъжникът може да оспори посоченото в заповедта задължение за плащане. Практиката показва, че длъжниците не оспорват сумите, които наистина дължат. Нормално е представителите на фирмите да знаят, че всяко необосновано оспорване, когато вземането е реално, ще доведе до осъждане, макар и в исков процес и по-късно във времето, и увеличение на задължението с лихви , адвокатски хонорари и държавна такса.

Ако не е постъпило възражение, съдът издава изпълнителен лист в полза на кредитора, с който се започва принудително изпълнение срещу имуществото на длъжника чрез съдебен изпълнител. Нерядко длъжниците реагират при получаване на заповедта за изпълнение и уреждат задължението си изцяло или предлагат изпълнение на части. В таза фаза може да се постигне споразумение между кредитора и длъжника и да се направят някои отстъпки, например по отношение на лихви или разноски, така че и двете страни да получат удовлетворение и да запазят добрите търговски отношения.

Във всички случаи започването на заповедно производство показва решимостта на кредитора да събере вземането си, като направи допълнителни усилия и разходи, а това мотивира длъжника да изпълни задължението.

Процедурата се използува широко от масовите кредитори като топлофикации , доставчици на електроенергия, газ и пр.

Време е тази ускорена възможност да стане част и от търговската практика на останалите български фирми, за които събирането на просрочени вземания представлява източник на оборотни средства.

№ 3909
София, 24/03/2010

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният административен съд на Република България – Седмо отделение, в съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и девета година в състав:

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на Столична дирекция на вътрешните работи, гр. София, срещу решение № 34 от 11.08.2009 г. по адм. дело № 4288/2008 г. на Административен съд – София град, в частта, с която е отменена заповед № 7859/05.06.2008 г. на директора на Столична дирекция “Полиция” за наложена на ………….. принудителна административна мярка “забрана за напускане на страната” по отношение държавите-членки на Европейския съюз.
Решението в частта, с която е отхвърлена жалбата на срещу цитираната заповед в останалата й част, не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК.
Ответникът -……………………………, представляван от адвокат ……….. …., моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е основателна.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок и от надлежна страна.
Като разгледа касационната жалба на посоченото в нея основание и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът счете касационната жалба за неоснователна по същество по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел от фактическа страна, че жалбоподателят …….. е длъжник в размер над пет 000 лева по изпълнително дело към българско физическо лице, личното му имущество не покрива задълженията му и същият не е представил надлежно обезпечение, поради което по искане на частен съдебен изпълнител директорът на Столична дирекция “Полиция” е наложил обжалваната пред съда принудителна административна мярка на основание чл. 76, т. 3 от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, ред. ДВ, бр. 43 от 2005 г., Преди със ЗИДЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 2009 г., Да бъде отменена разпоредбата и да бъде създадена нова алинея 6 на чл. 75 от закона с аналогичен текст, както и заглавието на закона да бъде изменено на “Закон за българските лични документи”). Счел е, че е налице съдебно установено вземане по смисъла на цитираната норма, тъй като за събирането на задълженията е издаден изпълнителен лист, който представлява съдебен акт, издаден в производство по реда на отменения ГПК. Приел е, че тъй като чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС не конкретизира вида на съдебния акт или производството по установяване на вземането, изпълнителният лист е основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка във връзка с осъществяваното принудително изпълнение. Приел е, че принудителната административна мярка по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС “забрана за напускане на страната”, когато се налага за наличие на парични задължения към физическо лице, съответства на ограничението на правото на придвижване в рамките на Европейския съюз по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС, а именно за защита на правата на други граждани, каквото е правото на взискателя по изпълнителното дело в случая. Целта за налагане на мярката по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е приета за неотносима към съображенията за обществен ред или обществено здраве за разлика от целта на принудителните административни мерки по чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания, тъй като неплащането на парични задължения дори в големи размери към физически лица не е въздигната в административно нарушение, а се регулира със способите за правна защита на гражданското право и налагането на обжалваната мярка не предпоставя такова нарушение и налагането на административно наказание. Съдът е счел, че съгласно чл. 17 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) жалбоподателят по силата на притежаваното от него българско гражданство е гражданин на Европейския съюз и има предоставена по силата на Учредителните договори въз основа на европейското гражданство свобода на движение и пребиваване в рамките на територията на държавите- членки съгласно чл. 18 от ДЕО, конкретизирана в чл. 39-42 като свобода на движение на работниците, в чл. 43-48 – като свобода на установяване на самонаетите лица и в чл. 49-55 – като свобода на предоставяне на услугите. Въз основа на Директива 2004/38/ЕО на Европейския съвет и на Съвета от 04.29.2004 г. (Директивата) и практиката на Съда на Европейските общности (СЕО) в областта на гражданството и свободното движение на лицата съдът е приел, че обжалваният административен акт ограничава свободата на движение на жалбоподателя като гражданин на Европейския съюз на територията на държавите-членки. Приел е по силата на чл. 37 във връзка с чл. 27 и чл. 1 от посочената директива, че същата съдържа забрана за въвеждане на други ограничения по националното законодателство на държавите-членки, освен по силата на предвидените в директивата съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, като забранява позоваването на такива съображения за икономически цели; от друга страна чл. 30 от директивата дава право на държавите-членки да откажат, прекратят или отнемат право, предоставено със същата, в случай на злоупотреба с права или измама. Тъй като към постановяването на съдебното решение директивата не е транспонирана в националното законодателство в нарушение на задължението на Република България за въвеждането й към 01.01.2007 г., Съдът е приел въз основа на практиката на СЕО, че чл. 27 от директивата има директен ефект по отношение на гражданите на Република България относно предвидените в нея условия и основания за ограничаване свободното движение на граждани на съюза на територията на държавите-членки. Приел е, че основанието за ограничаване свободата на движение на българските граждани по чл. 23, ал. 3 от ЗБДС за защита правата и свободите на други граждани не цели обществения интерес, а е установено в защита на частен интерес. Поради непосочване на основания за налагане на обжалваната мярка, свързани със съображения за обществен ред, обществена сигурност, обществено здраве или злоупотреба с права, е прието, че правото на излизане на жалбоподателя от държава-членка и поради това правото му на свободно движение като гражданин на Европейския съюз е ограничено на основания, извън предвидените в общностното право. Счел е, че по силата на примата на общностното право над националното и посочения директен ефект на директивата, прилагането на разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС следва да бъде дерогирана поради налагане на ограничение извън предвидените в чл. 27, ал. 1 от директивата основания за ограничаване свободното движение на гражданите на Европейския съюз, поради което обжалваната заповед е незаконосъобразна в частта относно забраната за напускане на страната по отношение на държавите-членки на Европейския съюз поради противоречие с цитираната материалноправна разпоредба на директивата.
Обжалваното решение е правилно.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване на правото на свободно движение на територията на държавите-членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, като позоваването на такива съображения за икономически цели е забранено.
В случая, както законосъобразно е приел съдът по същество, основанието за налагането на принудителната административна мярка “забрана за напускане на страната” по чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС е защитата на финансовия интерес на частно лице – кредитор по парично вземане, поради което това основание не попада сред изчерпателно изброените основания в директивата и по-конкретно не представлява съображение за обществен ред.
Видно е, че към постановяване на обжалваната заповед за налагане на принудителната административна мярка цитираната директива не е била транспонирана в националното законодателство, въпреки изтеклия за това срок. Разпоредбата на чл. 27, ал. 1 от цитираната директива създава задължение за държавите-членки да бездействат, т.е. да не ограничават правото на свободно движение на своите граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз на територията на последния, освен на изброените в нея основания. Нетранспонирането в срок или некоректното транспониране на директива, което препятства постигането на предписания с нея резултат, не дава възможност на държавата-членка да се позове на това обстоятелство, за да обоснове ограничаването на правата на своите граждани, които те имат по силата на правото на Европейския съюз, в частност които биха придобили, ако директивата е транспонирана в срок и предписаният с нея резултат е постигнат.
Предвид горното, неоснователен е доводът в касационната жалба, че поради нетранспонирането й директивата не се прилага въз основа на аргумент от чл. 5, ал. 2 от АПК, съгласно който когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, се прилага международният договор. От една страна, директивите на Европейския съюз не са международни договори по смисъла на цитираната разпоредба. Същественото е, че те създават задължение за държавата-членка за транспонирането им, което произтича от тяхната правна природа на акт, който предписва постигането на определен задължителен резултат със средствата на вътрешното право, поради което и приемането на мерките по вътрешното законодателство е от компетентността на държавата-членка, но същото следва да бъде извършено в предписания в директивата срок и съобразно предписания с нея резултат, т.е коректно от гледна точка целите на Европейския съюз. Задължението за транспониране на директивата произтича от правото на Европейския съюз, а не по силата на норма от вътрешното законодателство, поради което съществуването на такива норми не се отразява на правното действие на директивите.
В случая разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС въвежда ограничение на правото на излизане от държава-членка (като част от правото на свободно движение по чл. 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (предишен чл. 18 от ДЕО, норма с директен ефект) на основание, непредвидено в директивата, поради което пряко й противоречи. Поради неизпълнението на задължението за транспониране на директивата във вътрешното законодателство нормата на чл. 27, ал. 1 от същата има вертикален директен ефект, т.е. частните лица могат да черпят права от нея спрямо националните органи и да се позовават на посочената норма пред националния съд при накърняване на техните права, в резултат от нетранспонирането на директивата. Законосъобразно съдът по същество е счел, че по силата на върховенството на правото на Европейския съюз над националното, цитираната норма от директивата дерогира прилагането на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС поради противоречието между двете разпоредби и правилно е отменил заповедта в частта относно държавите-членки на Европейския съюз.
С решение на СЕО от 10 юли 2008 г. по дело С-33/07 за тълкуване на чл. 18 от ДЕО и на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО СЕО е подчертал, че “въпреки че в съществена степен държавите-членки са свободни да определят изискванията, свързани с обществения ред и обществената сигурност според националните си нужди, които могат да се различават в една държава-членка от друга и в един момент от друг, при все това в общностния контекст, и по-специално като обосноваване на дерогацията на основния принцип на свободно движение на лица, тези изисквания следва да се разбират в тесен смисъл, така че обхватът им не може да бъде определян едностранно от всяка от държавите-членки, без контрол от страна на институциите на Европейската общност [...] Съдебната практика също така уточнява, че понятието за обществен ред във всеки случай предполага наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, освен смущаването на реда, каквото е всяко нарушение на закона. “(в този смисъл са и редица други решения на СЕО, например по делото Rutili (точка 28), по делото Bouchereau (точка 35) и др).
В контекста на цитираната практика на СЕО законосъобразен е изводът на административния съд, че неизпълнението на облигационно задължение към физическо лице, макар и над 5 000 лева, за което е започнало принудително изпълнение, не попада в категорията на съображенията за обществен интерес. Обосновани са в тази насока изводите на съда по същество, че правните средства за защита срещу неплащане на парично задължение към физическо лице се уреждат от гражданското (частното) право и поради равнопоставеността на субектите по правоотношението това нарушение на гражданския закон не е въздигнато в административно нарушение . Поради това и по аргумент от вътрешноправната уредба няма основание да се приеме, че уреденото в чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС основание за налагане на принудителна административна мярка “забрана за напускане на страната” е продиктувано от съображения за обществен ред. Поради това предвидената в цитираната разпоредба рестриктивна мярка не цели защита на основен обществен интерес по смисъла на цитираното решение на СЕО, а също така не представлява съображение, свързано с обществения ред и от гледна точка на националното право.
Доводът на касатора за неизпълнимостта на принудителната административна мярка по отношение на държавите, нечленуващи в Европейския съюз, в хипотезата, при която ответникът премине вътрешните граници на съюза и опита да напусне територията му през неговите външни граници, е неоснователен, тъй като няма отношение към спора за законосъобразността на административния акт. Изпълнението на принудителната административна мярка по отношение на трети за Европейския съюз страни е въпрос, който подлежи на решаване чрез механизмите на полицейското сътрудничество с компетентните власти на държавите-членки и не може да бъде довод по съществото на спора.
Предвид изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,

РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 34 от 11.08.2009 г. по адм. дело № 4288/2008 г. на Административен съд – София град, в частта, с която е отменена заповед № 7859/05.06.2008 г. на директора на Столична дирекция “Полиция” за наложена на ………….. принудителна административна мярка “забрана за напускане на страната” по отношение държавите-членки на Европейския съюз.
Решението е окончателно.

Д.Д.